Преди да разкажа каквото и да било, дължа да отбележа и дебело да подчертая, че това са моята история, моята истина, моята гледна точка. Моите преживявания, моите чувства, такива, каквито ги усетих, такива, каквито ги изживях. Според моят мироглед, перспектива, усещане за света. Според моето сърце, разум, душа. Не твърдя, че съм права. Не твърдя, че това е абсолютна, чиста, безпристрастна, неподправена истина. Но това съм аз.Ако очаквате да прочете една сърцеразбиваща, многострадална история...ще ви разочаровам. Няма да навлизам в детайли от личният живот...и неговият личен живот.
До тук с уточненията.
Преди да го срещна бях щастлива, самоуверена, със завидно самочувствие. Не, че винаги съм имала пълното му покритие, но знаех какво искам и се стремях към него. Винаги искам още. Както от околните, така и от себе си. Трудно се задоволявам с каквото и да е. Човек с претенции и собствено мнение. Никога, никога, потретвам НИКОГА не бях поставяла друг на първо място. Аз бях най - важна. Както семейството и приятелите ми.
Бях целеустремена, уверена, имах своите малки и големи успехи. Хората често имаха грешно мнение и представа за мен. Обичах да им показвам, че не са прави. Че грешат. Че самочувствието и желанията ми, не са плод на въображението ми, а са неща, за които воювам всеки ден, всяка минута. Обичах себе си. Доста.
Срещнах него. И се влюбих. Обичах го така, както не съм обичала дори себе си. Изведнъж света ми се въртеше около това какво иска той, кога на него му е удобно, как на него ще му е най - добре. Свят с изместен център. Той стана света ми. Караше ме да се чувствам така, както никога преди. Твърдеше, че ме обича. Но колкото повече давах от себе си, на него му се виждаше още по - недостатъчно. В един момент имах своят живот, а в следващия не можех да си представя да дишам без него. Превърнах се във негов спътник. Следвах го. Когато той има време, когато той има желание, където той иска. Забравих себе си. Тотално.
Той ставаше все по - студен, а аз все по - отчаяна. Колкото повече ми отказваше, толкова по - настоятелна ставах. И двамата направихме грешки. Къде големи, къде малки. Грешки. Няма кантар за тях, няма мерна единица. Просто грешки...човешки.
Разделихме се. Повярвайте ми, толкова ниско никога не съм падала. Молех се за любовта му, така както грешник се моли на смъртен одър за спасението на душата си. Не виждах живот за мен без него. Не исках да го видя. Извинявах се, за всичко възможно. Нямаше кой да ме чуе...
Не разбирах, как човекът, който до вчера твърдеше, че ме обича, днес може да бъде толкова студен.Не проумявах, защо се промени така.
Започнах да се обвинявам. Може би, ако не бях казала така, сега щеше да е друго. Може би, ако бях постъпила по друг начин, щеше да е различно. Търсех вината в себе си. Какво не направих, какво не му дадох. Той не искаше и да чуе...
Дори когато разбирах за новите жени в живота му тайно се надявах, че ще види, че аз съм различна, че те не са като мен. че те никога няма да му дадат това, което аз му дадох...сърцето ми!
Живота около мен течеше, но аз отказвах да го живея. Бях твърде заета да го оплаквам, да си изплаквам очите и да събирам и разхвърлям парчетата от сърцето си след него...стига само да ми дадеше надежда. А той ми даваше, разбира се. Периодично напомняше за себе си, така че съвсем да не мога да го забравя.
До мен бяха приятелите ми. Същите онези, които пренебрегвах, докато бях с него. Защото той беше НАЙ - важен. Не ме оставиха нито за миг. Изтърпяха моите дълги месеци на ревове, депресии и въпроси без отговор. Какво мога да направя?! Направих ли всичко по силите си?
Как от човека, който ми звънеше в два през нощта, се превърна в човекът, който ме отбягва?
И къде е човекът, който искаше да прекарва всяка секунда с мен, щом след това никога нямаше време...
Как от приоритет станах, един от резервните варианти за убиване на времето?
Въпроси, въпроси, които толкова ме измъчваха. Самоизяждах се отвътре, разпадах се на съставните си части.
Защо твърдеше, че ще е винаги до мен, а в най - трудните моменти ме остави?
Борих се отчаяно за любовта му. На него не му пукаше.
Всички ми повтаряха, че с времето ще стане по - лесно. Не ставаше.
Всички ми казваха, че всичко се връща и че на него ще му се върне. Не му се връщаше.
Всички ми казваха, че когато спре да ми пука за него, той ще ме потърси. Не го правеше.
Не разбирах, защо ми обещаваха неща, които не се случваха. Също като него...Защо ми обещаваше, когато не е смятал никога да удържи на думата си?!
Бях се превърнала в това, което най - ненавиждах у хората...безсилно, ревливо, депресирано, отчаяно същество, нямащо желание за живота. Похабявайки го в сълзи, вместо да го живее пълноценно.
Трябваше да си спомня коя съм. Защото не помнех. Той беше всичко.
Другите казваха, че съм прекрасна. Тогава защо той не го виждаше? Другите ми казваха, че явно любовта и търпението ми към него са безгранични. Тогава защо той оставаше сляп за тях?
Някъде там, в най - черните месеци от моят живот, на 14 юли 2010 година се роди "Аз съм усмихната, успешна, удивителна! Ти кой беше?!"
Това беше моята лична терапия. Имах болезнена нужда от тази група. Имах нужда ежедневно, ежеминутно дори да си напомням, че аз съм си самодостатъчна, че живях живот преди него, значи ще мога и след него. "УУУ" беше моята мотивация, моят стимул, моята надъхвация, моят собствен ритник отзад, за да се опомня...
Един ден бях добре, на следващият отново на дъното. Дните минаваха, а аз все по - рядко се улавях, че мисля за него. Сълзите ми пресъхнаха. Някой някога ми беше казал, че има определен брой сълзи, които можем да изплачем по някого. Сигурно си бях достигнала лимита. Нямах сълзи. Влизах в групата не за вдъхване на кураж, а защото се беше превърнало в хоби.
Времето не намали болката. Аз го направих. Защото с времето осъзнах какъв човек е той, каква съм аз. Разбрах, че сме различни. Че не сме един за друг. Времето ми даде шанса да разбера кой си струва и кой не. Кой има и заслужава място в живота ми, и кой е аут.
Всичко се върна. Не го казвам със задоволство...Винаги, единственото, което съм искала е било той да е щастлив. Не се случи. Нито с мен, нито с друга. Той не е щастлив.
Дали ме потърси...Потърси ме, и още как. След 9 месеца той поиска да сме отново заедно. Аз знам, че не е от любов. Знам, че не ме обича. Знам, че не е искрен. Има нужда от вниманието ми. И е готов на всичко, за да го получи. Но аз нямам ни най - малко намерение да му го дам.
Днес аз съм щастлива. Той не е.
Аз съм необвързана, но това не ми е проблем. Чувствам се цяла. Неговите връзки продължават седмица, две.
Обградена съм с хора, които ме ценят и обичат такава, каквато съм. Той получва похвали, за това което претендира, че е. Но не е.
Днес имам една от най - успешните(колкото и нескромно да звучи) групи във Фейсбук. Днес имам вас! Над 52 000 души за 10 месеца.
Днес съм усмихната, успяла да го преживея и успяваща в други поприща, вместо да се моля за нечия любов. Днес съм повече от удивителна. Той ме направи такава.
Той ме научи да бъда силна, когато го нямаше никога до мен, когато имах нужда.
Той ми показа, че след дъното има само напред и нагоре.
Той ме постави в ситуции, където ясно се отличаха истинските хора около мен, а той не е сред тях.
Той ме научи да съм си самодостатъчна, с отсъствието си. Вечното му отсъствие.
Той принудително ме накара да си спомня коя бях...и каква искам отново да бъда...
Днес грабя от живота. Защото твърде дълго си позволих да страдам. Днес се усмихвам. Но не на сила. Идва ми отвътре. Сълзите отдавна съм ги отписала. Днес света ми се върти около стойностните и истински хора, които се доказаха за пореден път. Днес дишам, живея. Днес обичам отново. СЕБЕ СИ!
АЗ съм усмихната, успешна, удивителна! Ти кой беше?!
